Проф. Атанас Атанасов пред Марица: Театърът създава миг на...
- Проф. Атанасов, преди месец се състоя премиерата на моноспектакъла на Мария Генчева „ Цигуларката на Бога “ в Драматичен спектакъл - Пловдив, на който Вие сте режисьор. Много добре се одобри от публиката, като доказателство са цялостните зали за всяка оповестена дата. Какво може да кажете за самото зрелище и за историята, която споделя на публиката?
- Мисля, че е по-добре фенът да я види, тъй като, когато се опише, никога това не може да даде информация и за текста, и за актрисата, и за нашата работа. Разбира се, това е изповедта на една огромна артистка. Казвам артистка, тъй като под " актьор " се схваща всеки човек, който се занимава с изкуство, бил той музикант, артист, художник, публицист, човек, който се занимава с творчество. Така че, без значение че става въпрос за една музикантка цигуларка, историята би могла да се съотнесе към всеки актьор.
Особено когато актрисата Мария Генчева има такова богато житейско и креативно наличие. Не единствено в Пловдивския спектакъл, ами и в Смолянския, и изобщо в българския сценичен живот. Човек, който е набрал извънредно доста житейски опит и професионална рутина. Като в понятието " рутина " влагам позитивния смисъл на насъбран опит, среща с доста режисьори, доста разочарования и доста възходи в творчеството си. Така че главното, с което сме се занимавали или което аз най-малко съм се опитвал в работата си да вложа в тази режисура и в диалозите с Мария, е да ѝ кажа с този текст да опише за себе си, тъй като всеки един създател е претърпял такива неща.
Впрочем, това е и едно от провокациите - когато прочетох този текст, по някакъв метод аз видях личната си орис. Не тъкмо такава, каквато е, само че сходна - от кое място си тръгнал, с възрастта какво трупаш, кои са въпросите, които започваш да си задаваш. И въпреки че на тази възраст доста от отговорите би трябвало да са открити, точно насъбраният житейски опит ни слага пред нови тествания и си споделяме: „ Да, това би трябвало от дълго време да го зная като отговор ". Но мъдростта, опитът и пътят, по който си извървял, те карат още веднъж и още веднъж да си задаваш тези въпроси. Така че това съгласно мен е една доста чувствена изповед. В последна сметка всеки, който си прави добре работата, без значение с какво се занимава, той стига до сътворяване на нещо, на някакъв имидж, на някакъв професионализъм, зрялост и работата стартира да се трансформира в творчество.
- А Вие намерихте ли отговор на всички въпроси?
- На много въпроси съм намирал отговор. Но знаете ли, живеейки, ние сме влизали в разнообразни условия, прекосяваме през разнообразни обстановки и от време на време тези отговори търпят някаква промяна. Защото ние се движим в живота си напред, обръщаме се обратно, отклоняваме се настрана - вляво, вдясно. И от време на време, да, въпросите са едни и същи, само че съгласно обстановката ти започваш да коригираш отговорите. И по този начин се получава, че от обикновени и елементарни въпроси те стават все по-сложни и все по-сложни. Понякога се запитвам аз в тази обстановка по този начин ли бих постъпил преди 10, преди петнайсет години, когато бях по-млад, по-неопитен или просто опитът ми беше различен. Имам отговори, несъмнено, за много от тях, само че нерядко би трябвало да поправям тези отговори в подтекста на обстановката, в която съм попаднал, на срещите, които са минали. И в действителност това е едно от очарованията на живота, тъй като нещата се менят. Социумът също доста въздейства върху отговорите на тези въпроси. И по този начин.
- Зрителите имаха опция да Ви гледат в сериала „ Мамник " по романа на Васил Попов. Вие влязохте в ролята на Волен Несторов - последния човек, видял героинята Анита жива. Сега върви сериалът „ Ком - Емине ", в който също участвате. Но дано да кажем за присъединяване Ви в „ Мамник “. Как се стигна до това да поемете тъкмо тази роля и вниквайки в облика на самия Волен Несторов, по какъв начин се почувствахте?
- Нещата са елементарни. Бях поканен на кастинг и го завоювах. Режисьорът и продуцентите смятаха, че аз съм подобаващият за тази роля, и са имали някакви съображения, несъмнено. И по този начин се случват нещата при нас, актьорите. Аз познавам Виктор Божинов много от дълго време. С него се работи извънредно добре. Той е човек и режисьор, който знае какво прави, какво желае от актьорите. И в този смисъл артистът се усеща сигурен, спокоен, само че също дава опция за съдействие, т.е. за някакви оферти по отношение на персонажа. Преди това се обсъждаха някои неща в общи линии. Сега не мога в профил да приказвам за това, което съм направил, за качеството му.
Като виждам сериала, виждам, че има неща, които евентуално бих направил по-добре. Но киното в последна сметка е групово изкуство и доста зависи от монтаж и от доста други условия. Мисля също, че в киното по-скоро се избира избран артист поради типажа. Вероятно те са решили, че аз нося едни присъщи белези, които биха могли да бъдат предоставени навръх подобен персонаж. Ролята е забавна, би могла да бъде дообогатена от общи неща, които в последна сметка в романа са наранени, само че филмът не следва романа напълно. Има много промени.
Ролята е епизодична, само че това по никакъв метод не ме кара да ходя с по-ниско самочувствие като участник в този развой, тъй като мисля, че филмът е стойностен и може би за първи път измежду българските кино продукции се появява малко по-различен като род и като стилистика. Интересно ми беше.
- Трудно ли е режисьор да бъде режисиран?
- О, не. Аз когато съм артист, без значение дали в театъра, или в киното, безусловно пренебрегвам това, което бих направил, в случай че аз бях режисьорът на същата сцена, на същия филм или театър. Актьорът би трябвало да участва на сцената, без значение с какво се занимава в допълнение - като преподаване, като постановка или написа за спектакъл или за кино. Той би трябвало да следва разпоредбите, които режисьорът постанова. Така че, когато съм на снимачната площадка, аз съм артист. Когато съм в театъра в качеството си на реализатор на избрана роля, аз съм артист. Не се пробвам да дирижирам нито себе си, нито сътрудниците.
- Предполагам, се чувствате еднообразно удобно като учител, като артист и като режисьор. Все отново някоя от тези функции в живота наклонява ли везните?
- Главно се занимавам с спектакъл. В киното, когато се случи, съм на свободна процедура. Опитвам се да одобрявам предложенията като артист тогава, когато бих могъл да кажа нещо по-различно или да развия самия себе си. Текстове, върху които не съм работил, създатели, с които не съм се срещал, режисьори, с които не съм работил, и режисьори, с които съм работил, само че не преставам да изпитвам почитание към техния професионализъм. Но след повече от четиридесет години в театъра съм изиграл какво ли не, тъй че се пробвам в действителност да не одобрявам всичко, тъй като това не е потребно нито за мен, нито за крайния резултат на тази работа.
Не бих желал да се дублирам и да се появявам постоянно на сцената, в случай че няма какво да кажа с този текст. Нещо, което засегнах и във въпроса ви с Мария Генчева. Ако няма нещо, което бих могъл да доразкажа за себе си, нещо, което ми се е случило от предходната роля до тази, която ми оферират.
Киното е друго нещо, там нещата са малко по-различни. Преподаването пък допуска среща с едно потомство, което е извънредно забавно. През четири години те се сменят и разликата не е толкоз дребна. През четири години в действителност виждам едни младежи, които имат друго самочувствие, по-различна мотивация, друго възприятие за отговорност, по-големи условия. Така че би трябвало да се приспособявам към тази среда и да се опитам да предам на тези хора опита, който имам, само че и да одобрявам от тях всичко това, което за мен е непознато. Нещо, което си коства да бъде тествано и в житейски, и в професионален проект. Защото в последна сметка след няколко години е допустимо да играя дружно с тях на сцената и в киното, по този начин както се е случвало и се случи в " Мамник " с Екатерина Лазаревска. Случвало се и с други мои студенти. Любопитно е, не мога да кажа, че едното ми е по-интересно от другото. Но ми е забавно да преминавам от едното в другото, тъй като това прави освен живота ми доста по-интересен, по-разнообразен, по-пълноценен, ами и тъй като това се отразява и на всичко това, което в специалността е значимо за един създател.
- Като приказваме за преподаване, има ли доста млади гении, които просто се нуждаят от вярна тенденция, с цел да попаднат на вярното място и да се осъществят сполучливо в България?
- Разбира се, че има. Има много млади сътрудници, мои деца, които още първи или втори курс схващат къде са попаднали и схващат, че може би това не е вярното място или схващат другото - че тъкмо това е вярното място и би трябвало да създадат всичко, което е по силите им, с цел да отстояват своето право да участват в тази специалност. Едните се отхвърлят или аз ги отхвърлям, в случай че мога по този начин да кажа, като водим едни предварителни диалози. Разбира се, по-късно ние си оставаме другари. А за реализацията е малко по-сложна обстановката. В този смисъл бих могъл да кажа, че се веселя, че и в " Мамник ", и в " Ком-Емине " режисьорите разпоредиха функции на нови лица. И продуцентите се съгласиха това да стане, тъй като в доста случаи в киното, а и в театъра несъмнено, тези, които имат последната дума, са продуцентите, а не всеки път те схващат от нашата работа. В театъра е по-различно в този смисъл, че се разчита много на „ Ами този артист се е появил в тази роля в един сериал, и аз ще го взема него, с цел да притегли повече аудитория “. Не постоянно и това е по този начин. Има доста надарени деца, които не попадат в театри или не попадат в такива креативен екипи в театъра, а заслужават да бъде по този начин, само че са нямали шанса да попаднат, да ги видят по малкия екран. И това е огромният проблем. Но нашата специалност е такава, без значение дали си млад, дали си на междинна възраст, дали си артист от моето потомство - ние сме хора, които би трябвало да поддържаме професионализма си, да се явяваме на кастинги и да знаем, че в действителност постоянно има някой различен, който ни следи и който би могъл да ни замести. Ние постоянно сме на тръни. Винаги сме тези, които са избирани и би трябвало да поддържаме физическата си кондиция и мотивацията си доста будни, с цел да оцелеем. И не мисля, че е единствено при нас по този начин. Във всяка една област просто би трябвало да си доста пореден и да влагаш старания, с цел да постигнеш това, към което се стремиш.
- Изиграли сте доста функции през годините, само че има ли някоя, която може да се дефинира като най-нетипична за Вас?
- Разбира се, че има такива функции. Понякога, с цел да направиш една роля, ти би трябвало да преодолееш себе си, да речем. Защото всеки един от нас има някакъв темперамент, някакви свои присъщи особености, някакви комплекси, някакви задръжки, някакви угризения. И когато тези неща се сблъскат с ролята, ти би трябвало да преодолееш себе си, с цел да бъдеш на сцената това, което искаш да скриеш в живота. И тогава към този момент в действителност се получава спор. И това би трябвало да положиш доста старания, с цел да си кажеш: „ Добре де, само че публиката не разпознава героя с мен самия. Следователно аз би трябвало да преодолея всички тези задръжки, които имам, с цел да бъда толкоз същински на сцената, толкоз прям, да се разголя и да не се опасявам, че припознавайки ме, публиката ще ме опознае повече “.
Например имаше една такава роля, която беше доста сложна за мен. Всички споделят, че съм я направил добре, само че много проблеми изникнаха. Това беше в Народния спектакъл, когато с Маргарита Младенова бяхме част от " В полите на Витоша ". Аз играех Христофоров. Чувствителен съм и владея известна доза някакви сантиментални прояви, само че когато трябваше да направя любовно самопризнание на Мила, на гробищната сцена, за мен беше извънредно мъчно. Още повече че това беше на камерна сцена в Народния спектакъл и аз бях безусловно на един метър разстояние от публиката, когато трябваше да призная на героинята, че я одобрявам, че я обичам, че живота си не мога да си показва без нея. В действителния живот това ми е доста мъчно да го кажа. По-скоро се пробвам посредством това, което върша, посредством дейностите да покажа какъв брой този човек за мен е скъп, по какъв начин бих желал да извървя пътя си по-напред с него, само че доста ми е мъчно да го вербализирам. Христофоров трябваше да го направи това.
В този смисъл имаше един миг, в който аз се отхвърлих. Напуснах сцената, споделих, че не мога това да го направя, прибрах се в гримьорната, облякох си облеклата и тогава пристигна Рени Врангова. Тя играеше Мила. И ми сподели: " Наско, доста те апелирам, и Маргарита те моли, ела в този момент тук, дай да опитаме още един път ". Аз бях пъклен гневен. Не от това, че не можех да го направя, а тъй като някак си не желаех да изложа възприятията си на показ. И тогава споделих: „ Ще дойда ". Отидох с дънките, с тениската и Маргарита Младенова сподели: „ Хайде да опитаме ". Опитахме, какво съм направил, не знам. И Маргарита пристигна, прегърна ме и сподели: „ Еми, получи се бе, Наско ". Не знам какво съм направил, само че тогава някак си се отпушиха нещата. Нещо се случи с мен и аз бях толкоз прям на сцената, колкото в никакъв случай, даже с най-близките си хора не съм бил прям. Това нещо промени и персоналния ми живот. Тоест споделих си, ами да, то не е толкоз ужасно това, което правиш и чувстваш, да го изречеш с думи. Имало е няколко такива функции, само че това е единствено един от образците, които ме пречупиха и разбрах, че нищо ужасно няма в това, тъй като всеки един от нас, както споделя един режисьор, носи и дявола, и ангела в себе си. Никой не е толкоз чист, не е светец. Всеки един от нас носи в себе си толкоз доста неща.
- И по отношение на това - актьорската специалност повече дава или повече взема?
- И взема, и дава. Взема огромна част от живота ти подобен, какъвто ти се желае да го живееш, да бъдеш малко по-свободен, да бъдеш малко по-безотговорен, даже в по този начин наречените почивни дни да не вървиш на работа, да има повече дни, в които ти вечер да не си ангажиран. Публиката вечерта отива на спектакъл, аз ходя на работа. Децата ти да израснат в твоето наличие. Докато другояче ти пък получаваш някакво ужасно задоволство, тъй като можеш на сцената да бъдеш каквото създателят е споделил или каквото режисьорът изисква. Нещо, което те обогатява по някакъв метод, дава ти и нова просвета, някак си те усъвършенства, култивира рефлексите ти, прави те доста по-добър в екипната работа, прави те доста по-отговорен като експерт, което се отразява, несъмнено, и на живота ти. Много дава и доста взема.
Това, че в последна сметка има инцидентни хора, които те стопират по улицата и ти споделят „ благодаря ти “, ти си казваш: „ Да, моята работа има смисъл “. Какво остава от нашата работа? Ами нищо не остава. Оставаш с ролята в съзнанието на индивида, до момента в който е жив този фен. След това всичко изчезва. Има доста написани неща, само че както споделят театралните теоретици, нашата работа е изобразяване върху морския пясък - идва вълната и го заличава. Така че дава ти моменталното, моментното чувство, че това, което правиш, има някаква стойност, и то е обвързвано с човешкия дух.
- В днешния свят, в който живеем, дали театралното изкуство получава заслуженото отношение?
- Що се касае до публиката, да, несъмнено. Имаше години, които бяха доста тежки, само че самият факт, че в театрите има аудитория, е задоволително доказателство, че театърът е нужен по някакъв метод. Зрителят или се отъждествява, разпознава с персонажите, с историята, която споделя, или страни от нея. Тоест, това е връзката сред публиката и артиста. Тя е доста чувствена, доста е директна, тя е доста директна. Зрителят в действителност приема тази конвенционалност, че отива да гледа нещо, че това не е истина. Но когато това, което вършим на сцената, е доста искрено, доста същинско, когато ние в действителност с този текст описваме и за себе си, фенът не помни, че е на спектакъл, не помни онази конвенционалност, която е приел, че това не е истина. И не зная, както се споделя и в " Цигуларката на Бога ", дали хубостта ще избави света. Ако хубостта трябваше да избави света, до момента светът е избавен доста от дълго време. Но театърът основава момент на нечие избавление. Спасение, в случай че щете, от сложния ден, през който съм минал. Спасение от неприятните мисли, от социума, който ни заобикаля и с който се сблъскваме ежедневно, без значение дали това е било преди 10, петнайсет години или сега. Това е глътка въздух, без значение от типа на драматургията. Ти влизаш в един нов свят, различен свят, по-различен от този, в който живееш. И си казваш „ Има и по-лошо от това, в което съм. Или в действителност аз съм част от това положително, което лъхва сцената “. Така че, театърът е нужен, потребен и наличието на публиката в действителност потвърждава, че има потребност от нашето изкуство.
- Какво ще пожелаете на читателите на „ Марица “?
- Аз бих желал да се опитаме да бъдем малко по-позитивни, да се опитаме да разберем индивида до нас, освен близкия ни, а индивида, който срещаме на пътя си. Да бъдем по-толерантни към всичко това, което ни заобикаля, към събития, към хора и да бъдем малко по-сговорчиви. Не единствено да слушаме, само че и да чуваме това, което се споделя. Да одобряваме другия подобен, какъвто е, без значение че от време на време мисленето му не е в естетика с нашето мислене. Всеки един от нас е друг и колкото по-толерантни сме един с различен, коства ми се, че толкоз по-добри неща ще се случат. И да бъдем здрави. Да, това благопожелание, несъмнено, е доста тривиално. Но какво е здравето? Как да се грижим за здравето си? Това допуска доста неща, които би трябвало да създадем, които не са чак толкоз сложни. Като да вземем за пример да се движим повече, да бъдем по-усмихнати. Това е.
ВИЗИТКА
Проф. доктор Атанас Атанасов е роден на 15 септември 1955 година в София. През 1980 година приключва актьорско майсторство във ВИТИЗ „ Кръстьо Сарафов “ при проф. Сашо Стоянов. От 1980 до 1985 година работи в Драматичен спектакъл „ Стефан Киров “ в Сливен, от 1986 до 2000 година е в Театър „ Българска войска “, а от 2000 до 2001 година - в Народния спектакъл „ Иван Вазов “. От 2001 година е артист на свободна процедура. От 1991 година преподава актьорско майсторство в НАТФИЗ „ Кръстьо Сарафов “ в екипите на проф. Елена Баева, проф. Крикор Азарян, проф. Пламен Марков. Допреди това преподава в Театрален лицей „ Любен Гройс “. От 2003 година е живописен началник на класове по специалността „ Актьорство за трагичен спектакъл “. През 1996 година му е присъдено научното звание " доцент ", през 2002 година - научното звание " професор ", а през 2008 година - научната степен " лекар " за труда „ Сценичният облик - аспекти на субективния метод “. Като артист играе в спектакли на Народния спектакъл „ Иван Вазов “, Младежкия спектакъл, Театър „ 199 “, МГТ „ Зад канала “, ДСТ „ Алеко Константинов “, „ Сълза и смях “. Зрителите го познават също от сериалите " Стъклен дом ", " Мамник " и " Ком - Емине ".
фотоси от Българска национална телевизия, Facebook, Владимир Карамазов, Театър 199 „ Валентин Стойчев “
- Мисля, че е по-добре фенът да я види, тъй като, когато се опише, никога това не може да даде информация и за текста, и за актрисата, и за нашата работа. Разбира се, това е изповедта на една огромна артистка. Казвам артистка, тъй като под " актьор " се схваща всеки човек, който се занимава с изкуство, бил той музикант, артист, художник, публицист, човек, който се занимава с творчество. Така че, без значение че става въпрос за една музикантка цигуларка, историята би могла да се съотнесе към всеки актьор.
Особено когато актрисата Мария Генчева има такова богато житейско и креативно наличие. Не единствено в Пловдивския спектакъл, ами и в Смолянския, и изобщо в българския сценичен живот. Човек, който е набрал извънредно доста житейски опит и професионална рутина. Като в понятието " рутина " влагам позитивния смисъл на насъбран опит, среща с доста режисьори, доста разочарования и доста възходи в творчеството си. Така че главното, с което сме се занимавали или което аз най-малко съм се опитвал в работата си да вложа в тази режисура и в диалозите с Мария, е да ѝ кажа с този текст да опише за себе си, тъй като всеки един създател е претърпял такива неща.
Впрочем, това е и едно от провокациите - когато прочетох този текст, по някакъв метод аз видях личната си орис. Не тъкмо такава, каквато е, само че сходна - от кое място си тръгнал, с възрастта какво трупаш, кои са въпросите, които започваш да си задаваш. И въпреки че на тази възраст доста от отговорите би трябвало да са открити, точно насъбраният житейски опит ни слага пред нови тествания и си споделяме: „ Да, това би трябвало от дълго време да го зная като отговор ". Но мъдростта, опитът и пътят, по който си извървял, те карат още веднъж и още веднъж да си задаваш тези въпроси. Така че това съгласно мен е една доста чувствена изповед. В последна сметка всеки, който си прави добре работата, без значение с какво се занимава, той стига до сътворяване на нещо, на някакъв имидж, на някакъв професионализъм, зрялост и работата стартира да се трансформира в творчество.
- А Вие намерихте ли отговор на всички въпроси?
- На много въпроси съм намирал отговор. Но знаете ли, живеейки, ние сме влизали в разнообразни условия, прекосяваме през разнообразни обстановки и от време на време тези отговори търпят някаква промяна. Защото ние се движим в живота си напред, обръщаме се обратно, отклоняваме се настрана - вляво, вдясно. И от време на време, да, въпросите са едни и същи, само че съгласно обстановката ти започваш да коригираш отговорите. И по този начин се получава, че от обикновени и елементарни въпроси те стават все по-сложни и все по-сложни. Понякога се запитвам аз в тази обстановка по този начин ли бих постъпил преди 10, преди петнайсет години, когато бях по-млад, по-неопитен или просто опитът ми беше различен. Имам отговори, несъмнено, за много от тях, само че нерядко би трябвало да поправям тези отговори в подтекста на обстановката, в която съм попаднал, на срещите, които са минали. И в действителност това е едно от очарованията на живота, тъй като нещата се менят. Социумът също доста въздейства върху отговорите на тези въпроси. И по този начин.
- Зрителите имаха опция да Ви гледат в сериала „ Мамник " по романа на Васил Попов. Вие влязохте в ролята на Волен Несторов - последния човек, видял героинята Анита жива. Сега върви сериалът „ Ком - Емине ", в който също участвате. Но дано да кажем за присъединяване Ви в „ Мамник “. Как се стигна до това да поемете тъкмо тази роля и вниквайки в облика на самия Волен Несторов, по какъв начин се почувствахте?
- Нещата са елементарни. Бях поканен на кастинг и го завоювах. Режисьорът и продуцентите смятаха, че аз съм подобаващият за тази роля, и са имали някакви съображения, несъмнено. И по този начин се случват нещата при нас, актьорите. Аз познавам Виктор Божинов много от дълго време. С него се работи извънредно добре. Той е човек и режисьор, който знае какво прави, какво желае от актьорите. И в този смисъл артистът се усеща сигурен, спокоен, само че също дава опция за съдействие, т.е. за някакви оферти по отношение на персонажа. Преди това се обсъждаха някои неща в общи линии. Сега не мога в профил да приказвам за това, което съм направил, за качеството му.
Като виждам сериала, виждам, че има неща, които евентуално бих направил по-добре. Но киното в последна сметка е групово изкуство и доста зависи от монтаж и от доста други условия. Мисля също, че в киното по-скоро се избира избран артист поради типажа. Вероятно те са решили, че аз нося едни присъщи белези, които биха могли да бъдат предоставени навръх подобен персонаж. Ролята е забавна, би могла да бъде дообогатена от общи неща, които в последна сметка в романа са наранени, само че филмът не следва романа напълно. Има много промени.
Ролята е епизодична, само че това по никакъв метод не ме кара да ходя с по-ниско самочувствие като участник в този развой, тъй като мисля, че филмът е стойностен и може би за първи път измежду българските кино продукции се появява малко по-различен като род и като стилистика. Интересно ми беше.
- Трудно ли е режисьор да бъде режисиран?
- О, не. Аз когато съм артист, без значение дали в театъра, или в киното, безусловно пренебрегвам това, което бих направил, в случай че аз бях режисьорът на същата сцена, на същия филм или театър. Актьорът би трябвало да участва на сцената, без значение с какво се занимава в допълнение - като преподаване, като постановка или написа за спектакъл или за кино. Той би трябвало да следва разпоредбите, които режисьорът постанова. Така че, когато съм на снимачната площадка, аз съм артист. Когато съм в театъра в качеството си на реализатор на избрана роля, аз съм артист. Не се пробвам да дирижирам нито себе си, нито сътрудниците.
- Предполагам, се чувствате еднообразно удобно като учител, като артист и като режисьор. Все отново някоя от тези функции в живота наклонява ли везните?
- Главно се занимавам с спектакъл. В киното, когато се случи, съм на свободна процедура. Опитвам се да одобрявам предложенията като артист тогава, когато бих могъл да кажа нещо по-различно или да развия самия себе си. Текстове, върху които не съм работил, създатели, с които не съм се срещал, режисьори, с които не съм работил, и режисьори, с които съм работил, само че не преставам да изпитвам почитание към техния професионализъм. Но след повече от четиридесет години в театъра съм изиграл какво ли не, тъй че се пробвам в действителност да не одобрявам всичко, тъй като това не е потребно нито за мен, нито за крайния резултат на тази работа.
Не бих желал да се дублирам и да се появявам постоянно на сцената, в случай че няма какво да кажа с този текст. Нещо, което засегнах и във въпроса ви с Мария Генчева. Ако няма нещо, което бих могъл да доразкажа за себе си, нещо, което ми се е случило от предходната роля до тази, която ми оферират.
Киното е друго нещо, там нещата са малко по-различни. Преподаването пък допуска среща с едно потомство, което е извънредно забавно. През четири години те се сменят и разликата не е толкоз дребна. През четири години в действителност виждам едни младежи, които имат друго самочувствие, по-различна мотивация, друго възприятие за отговорност, по-големи условия. Така че би трябвало да се приспособявам към тази среда и да се опитам да предам на тези хора опита, който имам, само че и да одобрявам от тях всичко това, което за мен е непознато. Нещо, което си коства да бъде тествано и в житейски, и в професионален проект. Защото в последна сметка след няколко години е допустимо да играя дружно с тях на сцената и в киното, по този начин както се е случвало и се случи в " Мамник " с Екатерина Лазаревска. Случвало се и с други мои студенти. Любопитно е, не мога да кажа, че едното ми е по-интересно от другото. Но ми е забавно да преминавам от едното в другото, тъй като това прави освен живота ми доста по-интересен, по-разнообразен, по-пълноценен, ами и тъй като това се отразява и на всичко това, което в специалността е значимо за един създател.
- Като приказваме за преподаване, има ли доста млади гении, които просто се нуждаят от вярна тенденция, с цел да попаднат на вярното място и да се осъществят сполучливо в България?
- Разбира се, че има. Има много млади сътрудници, мои деца, които още първи или втори курс схващат къде са попаднали и схващат, че може би това не е вярното място или схващат другото - че тъкмо това е вярното място и би трябвало да създадат всичко, което е по силите им, с цел да отстояват своето право да участват в тази специалност. Едните се отхвърлят или аз ги отхвърлям, в случай че мога по този начин да кажа, като водим едни предварителни диалози. Разбира се, по-късно ние си оставаме другари. А за реализацията е малко по-сложна обстановката. В този смисъл бих могъл да кажа, че се веселя, че и в " Мамник ", и в " Ком-Емине " режисьорите разпоредиха функции на нови лица. И продуцентите се съгласиха това да стане, тъй като в доста случаи в киното, а и в театъра несъмнено, тези, които имат последната дума, са продуцентите, а не всеки път те схващат от нашата работа. В театъра е по-различно в този смисъл, че се разчита много на „ Ами този артист се е появил в тази роля в един сериал, и аз ще го взема него, с цел да притегли повече аудитория “. Не постоянно и това е по този начин. Има доста надарени деца, които не попадат в театри или не попадат в такива креативен екипи в театъра, а заслужават да бъде по този начин, само че са нямали шанса да попаднат, да ги видят по малкия екран. И това е огромният проблем. Но нашата специалност е такава, без значение дали си млад, дали си на междинна възраст, дали си артист от моето потомство - ние сме хора, които би трябвало да поддържаме професионализма си, да се явяваме на кастинги и да знаем, че в действителност постоянно има някой различен, който ни следи и който би могъл да ни замести. Ние постоянно сме на тръни. Винаги сме тези, които са избирани и би трябвало да поддържаме физическата си кондиция и мотивацията си доста будни, с цел да оцелеем. И не мисля, че е единствено при нас по този начин. Във всяка една област просто би трябвало да си доста пореден и да влагаш старания, с цел да постигнеш това, към което се стремиш.
- Изиграли сте доста функции през годините, само че има ли някоя, която може да се дефинира като най-нетипична за Вас?
- Разбира се, че има такива функции. Понякога, с цел да направиш една роля, ти би трябвало да преодолееш себе си, да речем. Защото всеки един от нас има някакъв темперамент, някакви свои присъщи особености, някакви комплекси, някакви задръжки, някакви угризения. И когато тези неща се сблъскат с ролята, ти би трябвало да преодолееш себе си, с цел да бъдеш на сцената това, което искаш да скриеш в живота. И тогава към този момент в действителност се получава спор. И това би трябвало да положиш доста старания, с цел да си кажеш: „ Добре де, само че публиката не разпознава героя с мен самия. Следователно аз би трябвало да преодолея всички тези задръжки, които имам, с цел да бъда толкоз същински на сцената, толкоз прям, да се разголя и да не се опасявам, че припознавайки ме, публиката ще ме опознае повече “.
Например имаше една такава роля, която беше доста сложна за мен. Всички споделят, че съм я направил добре, само че много проблеми изникнаха. Това беше в Народния спектакъл, когато с Маргарита Младенова бяхме част от " В полите на Витоша ". Аз играех Христофоров. Чувствителен съм и владея известна доза някакви сантиментални прояви, само че когато трябваше да направя любовно самопризнание на Мила, на гробищната сцена, за мен беше извънредно мъчно. Още повече че това беше на камерна сцена в Народния спектакъл и аз бях безусловно на един метър разстояние от публиката, когато трябваше да призная на героинята, че я одобрявам, че я обичам, че живота си не мога да си показва без нея. В действителния живот това ми е доста мъчно да го кажа. По-скоро се пробвам посредством това, което върша, посредством дейностите да покажа какъв брой този човек за мен е скъп, по какъв начин бих желал да извървя пътя си по-напред с него, само че доста ми е мъчно да го вербализирам. Христофоров трябваше да го направи това.
В този смисъл имаше един миг, в който аз се отхвърлих. Напуснах сцената, споделих, че не мога това да го направя, прибрах се в гримьорната, облякох си облеклата и тогава пристигна Рени Врангова. Тя играеше Мила. И ми сподели: " Наско, доста те апелирам, и Маргарита те моли, ела в този момент тук, дай да опитаме още един път ". Аз бях пъклен гневен. Не от това, че не можех да го направя, а тъй като някак си не желаех да изложа възприятията си на показ. И тогава споделих: „ Ще дойда ". Отидох с дънките, с тениската и Маргарита Младенова сподели: „ Хайде да опитаме ". Опитахме, какво съм направил, не знам. И Маргарита пристигна, прегърна ме и сподели: „ Еми, получи се бе, Наско ". Не знам какво съм направил, само че тогава някак си се отпушиха нещата. Нещо се случи с мен и аз бях толкоз прям на сцената, колкото в никакъв случай, даже с най-близките си хора не съм бил прям. Това нещо промени и персоналния ми живот. Тоест споделих си, ами да, то не е толкоз ужасно това, което правиш и чувстваш, да го изречеш с думи. Имало е няколко такива функции, само че това е единствено един от образците, които ме пречупиха и разбрах, че нищо ужасно няма в това, тъй като всеки един от нас, както споделя един режисьор, носи и дявола, и ангела в себе си. Никой не е толкоз чист, не е светец. Всеки един от нас носи в себе си толкоз доста неща.
- И по отношение на това - актьорската специалност повече дава или повече взема?
- И взема, и дава. Взема огромна част от живота ти подобен, какъвто ти се желае да го живееш, да бъдеш малко по-свободен, да бъдеш малко по-безотговорен, даже в по този начин наречените почивни дни да не вървиш на работа, да има повече дни, в които ти вечер да не си ангажиран. Публиката вечерта отива на спектакъл, аз ходя на работа. Децата ти да израснат в твоето наличие. Докато другояче ти пък получаваш някакво ужасно задоволство, тъй като можеш на сцената да бъдеш каквото създателят е споделил или каквото режисьорът изисква. Нещо, което те обогатява по някакъв метод, дава ти и нова просвета, някак си те усъвършенства, култивира рефлексите ти, прави те доста по-добър в екипната работа, прави те доста по-отговорен като експерт, което се отразява, несъмнено, и на живота ти. Много дава и доста взема.
Това, че в последна сметка има инцидентни хора, които те стопират по улицата и ти споделят „ благодаря ти “, ти си казваш: „ Да, моята работа има смисъл “. Какво остава от нашата работа? Ами нищо не остава. Оставаш с ролята в съзнанието на индивида, до момента в който е жив този фен. След това всичко изчезва. Има доста написани неща, само че както споделят театралните теоретици, нашата работа е изобразяване върху морския пясък - идва вълната и го заличава. Така че дава ти моменталното, моментното чувство, че това, което правиш, има някаква стойност, и то е обвързвано с човешкия дух.
- В днешния свят, в който живеем, дали театралното изкуство получава заслуженото отношение?
- Що се касае до публиката, да, несъмнено. Имаше години, които бяха доста тежки, само че самият факт, че в театрите има аудитория, е задоволително доказателство, че театърът е нужен по някакъв метод. Зрителят или се отъждествява, разпознава с персонажите, с историята, която споделя, или страни от нея. Тоест, това е връзката сред публиката и артиста. Тя е доста чувствена, доста е директна, тя е доста директна. Зрителят в действителност приема тази конвенционалност, че отива да гледа нещо, че това не е истина. Но когато това, което вършим на сцената, е доста искрено, доста същинско, когато ние в действителност с този текст описваме и за себе си, фенът не помни, че е на спектакъл, не помни онази конвенционалност, която е приел, че това не е истина. И не зная, както се споделя и в " Цигуларката на Бога ", дали хубостта ще избави света. Ако хубостта трябваше да избави света, до момента светът е избавен доста от дълго време. Но театърът основава момент на нечие избавление. Спасение, в случай че щете, от сложния ден, през който съм минал. Спасение от неприятните мисли, от социума, който ни заобикаля и с който се сблъскваме ежедневно, без значение дали това е било преди 10, петнайсет години или сега. Това е глътка въздух, без значение от типа на драматургията. Ти влизаш в един нов свят, различен свят, по-различен от този, в който живееш. И си казваш „ Има и по-лошо от това, в което съм. Или в действителност аз съм част от това положително, което лъхва сцената “. Така че, театърът е нужен, потребен и наличието на публиката в действителност потвърждава, че има потребност от нашето изкуство.
- Какво ще пожелаете на читателите на „ Марица “?
- Аз бих желал да се опитаме да бъдем малко по-позитивни, да се опитаме да разберем индивида до нас, освен близкия ни, а индивида, който срещаме на пътя си. Да бъдем по-толерантни към всичко това, което ни заобикаля, към събития, към хора и да бъдем малко по-сговорчиви. Не единствено да слушаме, само че и да чуваме това, което се споделя. Да одобряваме другия подобен, какъвто е, без значение че от време на време мисленето му не е в естетика с нашето мислене. Всеки един от нас е друг и колкото по-толерантни сме един с различен, коства ми се, че толкоз по-добри неща ще се случат. И да бъдем здрави. Да, това благопожелание, несъмнено, е доста тривиално. Но какво е здравето? Как да се грижим за здравето си? Това допуска доста неща, които би трябвало да създадем, които не са чак толкоз сложни. Като да вземем за пример да се движим повече, да бъдем по-усмихнати. Това е.
ВИЗИТКА
Проф. доктор Атанас Атанасов е роден на 15 септември 1955 година в София. През 1980 година приключва актьорско майсторство във ВИТИЗ „ Кръстьо Сарафов “ при проф. Сашо Стоянов. От 1980 до 1985 година работи в Драматичен спектакъл „ Стефан Киров “ в Сливен, от 1986 до 2000 година е в Театър „ Българска войска “, а от 2000 до 2001 година - в Народния спектакъл „ Иван Вазов “. От 2001 година е артист на свободна процедура. От 1991 година преподава актьорско майсторство в НАТФИЗ „ Кръстьо Сарафов “ в екипите на проф. Елена Баева, проф. Крикор Азарян, проф. Пламен Марков. Допреди това преподава в Театрален лицей „ Любен Гройс “. От 2003 година е живописен началник на класове по специалността „ Актьорство за трагичен спектакъл “. През 1996 година му е присъдено научното звание " доцент ", през 2002 година - научното звание " професор ", а през 2008 година - научната степен " лекар " за труда „ Сценичният облик - аспекти на субективния метод “. Като артист играе в спектакли на Народния спектакъл „ Иван Вазов “, Младежкия спектакъл, Театър „ 199 “, МГТ „ Зад канала “, ДСТ „ Алеко Константинов “, „ Сълза и смях “. Зрителите го познават също от сериалите " Стъклен дом ", " Мамник " и " Ком - Емине ".
фотоси от Българска национална телевизия, Facebook, Владимир Карамазов, Театър 199 „ Валентин Стойчев “
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ